През 2005 г. книгата „Дълги сенки” беше обявена за Literary Review - една от стоте най-важни книги писани някога.
Нейната авторка Ерна Парис е родена в Торонто, Канада, в еврейско семейство. Зъвършила е университета в Торонто и Сорбоната в Париж. Започва творческата си кариера през 1970 година - отначало като журналист, литературен критик, преводач. Ерна Парис е автор на общо шест книги, носител е на десет национални и международни награди за литература.
"Дълги сенки" се определя най-общо като книга за начина, по който се формира обществената памет в кризисни периоди - войни, революции, граждански войни. Защо и с каква цел сподели самата авторка по време на среща с читатели в Бургас на 20 ноември:
„Бях студентка във Франция. Един ден отидох с приятели в източната част на Елзас и изведнъж видяхме надпис: „Концентрационен лагер”. Нямахме представа какво е това и смятахме, че ще е интересно, дори забавно да разберем. И се озовахме сами в единствения лагер на смъртта, който нацистите са създали във Франция.
Докато ни развеждаше из лагера и ни показваше ужасяващи гледки, екскурзоводът отбеляза, че повечето хора, които са намерили смъртта си в този лагер, са евреи. Както можете да си представите, бях потресена. Бях много млада и не знаех нищо за подобни неща.
Но това, което най-много ме шокира, беше, че въпросът за депортацията на евреите въобще не беше предмет на дискусия във Франция. Единственото нещо, което се подлагаше на обсъждане, беше героизмът на френската съпротива. И тогава започнах да си задавам въпроси за паметта. Защо нямаме разговор за този очевидно много важен факт, на който аз бях станала свидетелка със собствените си очи?
Години по-късно посетих Япония и тъй като този въпрос продължаваше да ме занимава, реших да отида до Хирошима и Нагасаки, за да видя по какъв начин японците се справят и осмислят фактите около бомбардировките на тези два града. И не ми отне много време, за да осъзная, че аз съм в областта на моя личен дълбок интерес, а именно – въпросът за паметта.
И така започнах работата по тази книга. Започнах със задаването на една поредица от въпроси.
Първият от въпросите беше: В полезрението на кого се промъква въпросът: „Какво се случи вчера”?
Вторият въпрос беше: „По какъв начин се избира това, което да влезе в учебниците и какви са последствията от този избор за обществото като цяло, но най-вече за тези, които остават извън официалната история и официалния разказ”?Имам предвид най-вече малцинства или хора, които са жертви на криза – от какъвто и да е характер тя.
И както можете да си представите, имах изключително широк избор от страни, които можех да изследвам.
Можех да се спра на ирландския проблем и дълготрайните религиозни войни в тази страна. Можех да се спра на все още продължаващия преход в разделението на Индия и Пакистан. Можех също така да спра погледа си върху Русия от времето на царизма или посткомунистическия период.
В крайна сметка реших да се спра на културни теми, които смятах, че са важни за края на 20-то столетие.
Първата тема, която беше близка и до моето сърце, беше темата за все още непреглътнатия спомен за Втората световна война. Вълнуваше ме как се помни това събитие в някои от страните, които се оказаха на губещата страна. Спрях се на Германия и Япония по причини, които вече засегнах.
Вторият въпрос, който смятах да засегна, е за расите и етническото самоопределение. Двайсети век беше свидетел на възхода и падението на колониализма и както виждаме, последствията от този процес не са изживени до ден днешен.
И също така се интересувах от все още нерешения проблем за наследството на робството в САЩ, където въпросът за расовата принадлежност е ендемичен проблем, който няма да престане да съществува.
Исках да сравня ситуацията в САЩ с това, което се случваше в Южна Африка по времето, когато пишех своето изследване. И това беше създаването в Южна Африка на така наречената Комисия по истината и помирението, която да осъществи прехода между апартейда и напълно развитата, включваща всички членове на обществото, демокрация.
Всички тези въпроси доведоха до проблема за историческото митотворчество и за колективната идентичност.
А що се отнася до бившия комунистически свят, аз се спрях на трагедията на бивша Югославия, която, както всички знаете, завърши с геноцид.
И също така се спрях на начина, по който холокоста е вграден като съставна част от самоопределението и религиозната идентичност на евреите по цял свят.
И най-накрая се спрях на въпроса за справедливостта – имам предвид съдебната справедливост или неща като Комисията по истината и помирението, които могат да доведат до помирението на народи, които са в раздор. И това, което може би е най-важното: ролята, която справедливостта може да изиграе в създаването на едни действително автентични исторически анали.
Трябваше да реша какъв да бъде моят подход към всички тези задачи. Разбира се, това неминуемо включваше изследването на документи и работа в библиотеки. Но исках да направя нещо различно. И реших да пътувам по света така, че да мога да осъществя срещи и разговори с хора от всички нива на обществото и да имам непосредствен контакт с тях.
Бях напълно наясно, че навсякъде навлизам като чужденец, човек отвън. И се надявах името, което си бях създала като писателка, както и способността ми да предизвиквам емпатия и ответна реакция, да ми помогнат да предизвикам напълно откровени разговори. Така че, в истинския смисъл на думата това е една лична книга.”
Освен лична за авторката книга, книга за едно дълго пътуване до различни точки по света и пътуване във времето, „Дълги сенки” е ки нига за начина, по който се формира историята и обществената памет. Разбира се, както се случва винаги, читателите ще споделят или не преживяванията на автора, ще се съгласят или не с неговите прозрения и заключения. Важното е да се замислят...
Особено в обществено-исторически период като нашия, когато разговор, дискусия за помирението все още няма.
„Дълги сенки” (Издателство „Парадокс”, 2007) наистина подтиква към размисъл. За това как ние самите се отнасяме към кризисни периоди като война и други събития от подобен характер, но и по какъв начин се отнасяме към непосредственото си минало.
Естествено беше любопитството ми на журналист - доколко историята и съдбата на Балканите се знае в Канада и ще продължават ли да предизвикват професионалния интерес на Ерна Парис.
Тя сподели, че в Канада има много бежанци от Балканите и поради този факт, те са обект на интерес. Но много по-голям за нея е интересът към скорошните войни, Международния трибунал в Хага и последиците, които този трибунал би могъл да има върху страните от бивша Югославия. Генералният въпрос за нея е дали трибуналът би могъл да доведе до помирение в Босна.
Защото тя е достигнала до прозрението, че помирение може да има тогава, когато „климатът” за това е „подходящ”. Помирението е възможно, когато и двете въвлечени страни постигнат споразумение за една обща версия на това какво всъщност се е случило. С каквито и средства да се стигне до това положение, ако това е възможно да се случи, то може би си струва тези средства да бъдат употребени.
Ерна Парис е прекарала известно време в Югославия, била е в Русия, сега търси подробности от историята на България.
Разбира се, творческите усилия ще бъдат оправдани, ако читателите сами открият това, което е интерес за тях в тяхната страна. И ако погледнат с други очи на смисъла и нуждата от помирение.