Градът ни е срам за ЕВРОПА. Непочистени улици, заледени тротоари и хора придвижващи се като пингвини. Кога Община Бургас ще започне да глобява фирми и граждани, които не са почистили снега пред домовете, офисите и фирмите си? Кога някой служител на общината от отдел "Екология" ще бъде наказан и дори уволнен заради неверни данни с протоколите по снегопочистването?Очевидно фирмите, които трябва да чистят снега не бяха предупредени и готови за това, както се казва в България -снега отново ни изненада през януари. Вместо работещ град, екипът на г-н Николов за пореден пъти ни сервира оправдания.Не бих се занимавала с лошата работа на г-н Николов, ако Бургас вече 5 ден не е потънал в сняг и лед. Изчистена е не повече от 5% от транспортната инфраструктура на града. Никой не почиства малките улици, дори най-важните от тях. Никой не извозва сняг или поне да го струпва на места където не пречи на движението.
Благодарение на това, през настоящата зима Бургас прилича на град, който се нуждае от възстановяване.
В Бургас тръгна и нова услуга - разбиване на лед, със стартова цена 5 лева.
Най-добрият начин за предвижване в тази киша несъмнено са гумените ботуши. От интересен моден аксесоар те се превръщат в необходимост в БУРГАС.
Другото е стар рефрен от песента.....Нека да е лятооо....
СЛЕДВА ЗАБАВНО ЧЕТИВО ОТ: http://chochy.blog.bg
Днес направих едно фундаментално откритие. При това толкова рано сутринта, че просто не мога да се въздържа и ще го споделя.
Тръгвайки в мразовитата ранна утрин установих, че хлъзгавостта на улиците е обратно пропорционална на падналото количество сняг. Което на нормален език ще рече, че колкото по- нищожна е дебелината на снежната покривка, толкова по- заледен е терена. То че снощи валя снежец, валя. Ама да не мислите, че ни затрупа?! Поради липсата на по- точен термин, бих нарекла наличния сняг мизерен. Което не попречи за миг живота ми да се превърне в жестока борба за оцеляване, насочена основно към стремежа да се задържа във вертикално, макар и леко кандилкащо се и несигурно положение. Почувствах се като Архимед, който след пльосването си във ваната открил Архимедовия закон. С тази разлика, че вместо във вана аз едва не се пльоснах насред улицата( при това многократно) и отново за разлика от него нито имах време нито желание да крещя по улиците „Еврика”, та се разминах само с една измърморена изпод шала попръжня. Но пък тя, попръжнята, беше от сърце и носеше бодрия дух на желание за социализация с различни чужди, макар и неуточнено чии роднини.
Представете си в 7 сутринта, аз(и други нещастни души, наказани с раннобудна работа) само частично разбудена от първото кафе, опакована прилично(това заради зимното време, не че ми е хоби да се увивам в шуби и шалове) излизам от входа и вместо да се завлача по обичайния начин към месторабота, изведнъж правя такова велико изпълнение на двоен толуп, троен аксел и салто мортале в едно, че би накарало и най- големите корифеи на фигурното пързаляне да позеленеят от яд. Ако не се бях стресирала от неочаквано откритите си възможности в този спорт, сигурно щях да се ядосам, че няма поне една жива душа наоколо да аплодира майсторството ми. За щастие съвсем наблизо имаше неутъпкан снежец, който бодро хрупкаше под ботушките ми и никак, ама никак не се пързаляше. За съжаление много скоро той свърши и аз се оказах пред терен, който не вещаеше нищо добро и чийто край се губеше там някъде в необятната далечина. Не знам защо реших, че небрежното приплъзване ще е най- добрия начин да се придвижвам върху излъсканата настилка. Добре, че наблизо имаше един простор, в който успях да се вкопчва някакси в последния момент. Трябваха ми няколко секунди да се осеферя и да възвърна дихателни способности, след което все така провесена на простора опитах няколко различни стъпки с цел откриване на най- подходящата за придвижване при зимно- ледени условия. За да не губя ценно време и да не дотягам веднага ще споделя, че най- подходяща се оказа онази, при която крака се повдига като за маршировка, но вместо да изпъвам целия крак, аз го свивах в колянцето и го пусках отривисто надолу. Пуснах опората си и заситних без да ми дреме особено как изглеждам отстрани. Трябваха ми няколко минути, за да осъзная, че притропването иде от мен самата и притеснението, че се е намерил достатъчно луд да ме преследва по пустите и заледени улици напусна изтерзаната ми душа. Походката наистина се оказа ефикасна, но много уморителна. Силите вече ме напускаха, когато най- сетне се добрах до нова непревзета територия с хрупкав снежец.А после стигнах до светофарите. Ако си мислите, че тук нещата се оправиха, забравете. Както би възкликнал поета: „ Те сега си **а мамата!”, но пък е известно, че моите поетични възможности са нищожни, затова само въздъхнах тежко и поех с новата си походка тип” наакан петел”(или кокошка, ако държим на подробности като пол, например). За малко да се претрепя щото се зазяпах как пича с фолксвагенчето се врътна на завоя, но в крайна сметка и двамата оцеляхме и поехме по своя път нататък.Краката ми се схванаха от тропане, задните ми бузи така се втрещиха от напрежението, че все още имам чувството, че седя на камък, а не на собствения си дирник и дробовете ме заболяха от сдържането на дъха, но като в просъница се добрах до улицата с оградките. Боже, как им се зарадвах! Прегръщах ги като родни братя и сестри. Така ги стисках, че ако дишаха щях да ги задуша. Обаче свършиха.Остана най- трудното. Улицата покрай училищната сграда. Тук задачата се усложняваше от щъкащите наоколо ученици. Някак не ме влечеше особено да ставам за резил пред тях, ако и никога да не е късно за това да се изложиш на публично място. Съзрях спасението в дърветата. От ствол на ствол и се добрах до школските двери. Последен напън и щурм на стълбите и вече бях вътре. Поспрях само за минутка да си поема дъх и с напета крачка се засилих към втория етаж. И тогава света отново се завъртя пред очите ми. Този път на виртуозното ми премятане се насладиха няколко първокласници и техните родителки и една солидна група ученици от горните класове( не съм много сигурна, но май не видях познати лица сред тях). Изненадващо успях да се паркирам на петалата си и без да се оглеждам се отнесох към учителската с цялото достойнство, което ми беше останало.