Извинявайте, обаче този номер с руско-българския кеч, имитация на бой с щастлив равен резултат, вече ни го прилагаха. Не беше толкова отдавна, когато българското джудже и руският гигант се бяха наговорили джудето да се пъчи на тепиха като голям смелчага и равнопоставен борец, а гигантът да се прави, че отстъпва – с надежда да заблудят широката международна публика, пред която се разиграваше евтиното шоу.

В първия рунд главно действащо лице беше самият руски гигант Путин. Още преди да пристигне в София на 18 януари 2008 г. за очевдно предварително уредената си победа, наречена от джуджето Първанов „голям шлем“, в руските медии артистично се тюхкаха, че България била „труден партньор“ в преговорите. Тогава акцентът беше предимно върху „Южен поток“, но същото важи и сега при водевила, завършил с подписването на меморандума за проекта АЕЦ „Белене“.

Нека припомня събитията с извадки от коментара си, публикуван на 19 януари 2008 г. в сайта „Медиапул“ под заглавие “България се върна в мача срещу Запада чрез „Южен потоп“.

“Битката за основната цел на Путин при посещението му в България да наложи проекта „Южен поток”, протече по всички правила на войната. Пропагандната. Руските медии, мобилизирани до краен предел, подхвърлиха в пристъп на внезапно появило се уважение тезата за това колко труден партньор била България в преговорите по енергийните проекти (и то след позорното отстъпление на София от желанието си за мажоритарен дял в нефтопровода Бургас-Александруполис, сринато под московския натиск до 25% българско участие!). После българските власти, начело с премиера Станишев, надянаха маската на „трудния партньор“, знаейки много добре, че предстои да ни изненадат на финала с договорената явно отдавна голяма победа. Вицепремиерът и външен министър Калфин преигра в кулминацията на пиесата и, посърнал заяви, как нямало да се стигне до споразумение часове преди… подписването. За по-достоверно и българските вестници, подведени, или не, вече от местна „патриотична” гледна точка обясняват на читателите си какво мъжество проявили нашите държавници, конкретно Станишев, в отстояването на интересите ни по този „препъни камък”. И не щеш ли, Путин се съгласил да отстъпи 1%. Опровергал предчувствието на в. „Правда” и негативизма на трудните си български партньори. От него да мине, по време на вечерята, склонил да сме равни (чак мажоритарен дял за българите на българска територия щеше да приседне на всеки от сътрапезниците).

Ти, читателю, който поне малко познаваш българската политическа ситуация и традиция, както и руската такава, вярваш ли в баснята, че при такъв залог за Кремъл неговият господар ще се унизи да дойде тук, без да си е гарантирал предварително успеха по най-важната за него тема? Та нали в София вече се изпуснаха, че на последната им среща Георги Първанов му бил обещал радостната развръзка (типично за нашия президент, който няма правомощия, но командва парада на властта). Но за да бъде запазена фасадата на българската независимост, необходима на двете страни за бъдещи ходове, беше разигран съответният цирк. Услужливо беше изобретена годината на Русия в България по повод 130 годишнината от освобождението на България (сякаш е юбилей, различен от 120-тата или 135-тата, например) като романтичен фон и димна завеса. Пусната беше в ход очевидно съгласуваната руско-българска пропагандна машина за отприщване на задаващия се „южен потоп” след уж „съпротивата” от страна на София. ”

Тази добре репетирана сценка се разигра отново на 30 ноември 2010 г.. В нея премиерът Борисов направо преигра срещу уж отстъпчивата Русия, която охка и пъшка под игото на българския „ултиматум“ ( охранявайки егото на бившия охранител). Привидно мяукащият от немощ руски пратеник Кириенко с благ гласец почти се съгласи да се извини на бълканския лъв Борисов, който публично го предизвика. Само че не съвсем. В отговор на страховития „ултиматум“ на Борисов той кротко, с немигащи оченца зад очилцата съобщи, че и Русия, и България вкупом са съгрешили досега, поради което е хубаво да вземат да подпишат. И подписаха. Гневът Борисов беше утолен от подхвърленята мръвка.

Не ме е яд, че руснаците играят номера на кротката мечка, готова да ни носи мед само и само да ни е хубаво. Това е чудесна комедия за тревопасния вълк и хищното зайче. Но си е направо непоносимо да гледам как ни взимат за глупаци като ни организират театрото на многострадалния „Росатом“, който се гърчи като кобра пред свирката на мечкоподобния Борисов.

Бягам от пророкуване, но нека веднъж поне ви изненадам с прогноза. Според мен българският премиер Борисов играе своя игра и явно се харесва в тази роля. Като кредит на добронамереност, макар и необезпечен, можем да допуснем, че играта му не е непременно свързана с големите комисионни, които са обвързали негови предшественици във властта. Но е свързана с желанието му да лавира и отлага, за да оцелее до президентските избори, въобразявайки си, че може да разиграва мечката на синджир за носа. Защото Борисов все пак ще се кандидатира за президент. Нищо, че сега отрича да има такова намерение (в моето студио той отричаше навремето интереса си към вътрешната политика и я оприличи на „екскремент в целофан“, а се превърна в олицетворение на същата тази прозрачно опакована миризлива политика) . Ето защо му е важно да не се обвързва с отговорност от мащаба на АЕЦ „Белене“, която ще го скара трайно със Запада и с доста гласоподаватели от пространството, което (не )му е на сърце ( то си е разположено от ляво).

Може и да греша в прогнозата. Какво пък, дори една Русия може да „греши“ , както хрисимо допусна днес московският пратеник Кириенко само часове, преди да получи подписа на Борисов под целите, за които беше изпратен в София.