В последно време Интернет, безспорно, се утвърди като основен елемент от корпоративния свят на съвременната компания.
Независимо, че преди няколко години, по-възрастните представители на мениджърското съсловие не желаеха да приемат възможностите на новите технологии, по-скоро от страх отколкото от нещо друго, той бавно навлезе и разпростря пипалата си върху голяма част от корпоративния живот. Този процес е естествен и нищо друго не би могло да се случи, тъй като безспорните предимства, както и изключителния набор от възможности не са неща, които могат да бъдат пропуснати с лека ръка. Разбира се тук възниква въпроса, дали фирмите успяват да ги използват пълноценно и докъде са стигнали с тяхното приложение, защото не е тайна че доста от компаниите в България асоциират Интернет (ако изобщо го имат) с e-mail и място където служителите ходят да се забавляват в работно време.
Тези въпроси ме карат да засегна една доста спрягана напоследък тема – корпоративното представяне и присъствието на българските компании в Мрежата.
Не е тайна за всеки, който поне няколко пъти е имал досег с Интернет технологиите, че те предоставят огромно поле за имиджово и корпоративно представяне на всяка компания. Трудно е да бъдат изброени всичките, но една малка част от тях са:
Глобализацията – всяка компания може да бъде идентифицирана и достигната от всяка точка на планетата при минимални разходи. Това дава шанс дори и на най-малките компании да достигнат до потенциални пазари и партньори.
Неограничените възможности за поднасяне на информация – на практика Интернет позволява да се предостави достъп до всичката възможна информация за компанията независимо от нейната форма и обем
Възможностите за спестяване на средства – за телефонни разговори, за call – центрове и консултации
И още много, много други.
Каква е реалността и доколко българският бизнес се възползва от предоставените му възможности.
Присъствието на българските фирми в мрежата може да бъде разделено условно на три типа:
Тип В – Никакви ги няма!
Фирмите, които нямат никакво присъствие в Мрежата са доста на брой. Те са предимно компании от малките градове и села, където няма изградена добра инфраструктура и където животът тече все още спокойно и плавно.
Ръководителите на тези компании не чувстват необходимост от подобна инвестиция. Това се дължи от една страна на непознаването на технологиите, а от друга на занижената самооценка и привидната сигурност в тяхната дейност.
Не е далече времето, когато тези хора (ако разбира се не променят своето мислене) ще съжаляват горчиво за нежеланието си да бъдат проактивни и да търсят нови възможности за своите компании.
Тип Б – Има ги, но по-добре да ги няма.
Опитайте се да разгледате малко сайтове на български компании. Гарантирам ви, че още в началото ще попаднете на шокиращи гледки. Освен като царство на кича, тези сайтове могат да бъдат определени като напълно безполезни.
За 12 години не можах да разбера каква полза ми носят реплики от рода – ние сме най-добрите, ние сме лидерите, нашата мисия е да предоставим качествени услуги, ние сме върха и тн.
Всичко това съчетано с разработка тип – "детето на шефа има компютър и ни направи сайта" или "о ние си имаме ИТ специалист, той ще го направи" води до настръхване на косите и отчаяние.
При този тип сайтове компанията е чула, че е много добре да има сайт. Служителите са поразгледали (ако въобще ги има) сайтовете на конкурентите , чопнали са оттук и оттам и в резултат на това се е появило "чудото". Има няколко варианта за сътворяването на подобно чудо:
Компанията е решила да не плаща на професионалисти и е наела хора на свободна практика, които са предложили доста по-ниска цена. В последствие тези хора са поели нанякъде и са "забравили" дори да дадат паролите за подмяна на информацията в сайта;
Компанията със собствени сили (вездесъщият ИТ специалист) е успяла да сътвори "нещото" , след което всички са си отдъхнали доволно и са забравили завинаги за него.
Детето на някой от служителите се хваща, копира от три четири сайта или намира готови темплейти, след което измисля само текстовете за да можем да се смеем със сълзи докато ги четем и създава "Сайтът".
Мога да изреждам още сценарии, но няма смисъл. Резултатите могат да бъдат видени навсякъде из Нет-а.
При този тип сайтове не мога да преценя кое е по-добре – да направиш такова чудо или да нямаш абсолютно никакво присъствие в Интернет. Май второто е за предпочитане – поне не могат да ти се смеят.
Тип А – Ето това е!
За моя най-голяма радост тази група се разраства непрекъснато. Това са компаниите, които дори и да нямат възможност да навлязат дълбоко в Интернет материята, не се поколебават да наемат професионалисти, които да изградят тяхното присъствие.
При този тип обикновено се подхожда както трябва – идентифицират се основните потребители на сайта, идентифицират се техните нужди от информация и на тази база се определя как тя да бъде представена в сайта, непрекъснато се следи потребителското поведение и на база това сайтът се усъвършенства .
Тези компании не се колебаят да провеждат изследвания за потребителското поведение в сайта, маркетингови изследвания за необходимостта от информация на целевите групи и др.
Все по-рядко в сайтовете от тази група се срещат кичозните елементи и вихрените криейтив идеи, защото компаниите осъзнаха, че качеството на информацията е определящото.
Тези компании се опитват да водят диалог със своите потребители. Връзката не е едностранна и това води до по-добро възприемане на компанията и благоприятно отношение към нея.
Не са малко компаниите, които наред със официалните си корпоративни сайтове поддържат и други – за кризисен PR, блогове, продуктови сайтове и тн.
Най-хубавото е, че винаги когато разговарям с представители на компании който са от Тип А, те споделят колко ползи получават от Интернет присъствието си и не мога да си спомня случай, в който някой от тях да е съжалил за инвестираните средства и време в него.
Надявам се с течение на времето все повече компании да преминат към Тип А и да се убедят в ползите от своето присъствие в Интернет. Искрено се надявам скоро българските компании да се грижат за своя онлайн имидж, така както се грижат за него в реалния свят.
Иван Иванов